Нарисувай ми мен, преди година.
Изморена съм от цялото това скитосване и виж - слънцето се приготвя да изгрява, точно сега, когато реших да спя.
На пук.
Че как иначе може да бъде?
Оххх, как ми омръзна от всичко, циркулиращо през живота ми по един и същ начин.
Хора, минаващи през мен.
Изхвърлени, след поредното емоционално извличане на позитивни вибрации.
Имплантирани в дупката, която някога, някой остави.
И донорът - приемник, отхвърлящ присадките.
Защото не пасват.
Не, че той пасваше.Просто, мамка му остава като еталон в съзнанието ми, именно защото СЕГА го няма.
И защото, просто трябва да има нещо.
И, за Бога, аз не вярвам ли в анти - хепи - енд-а?
За мен една истински красива любов завършва зле.Трагедии, бе човек, трагедии..
Ако няма сълзи, кръв и спополи просто няма да е направено с майсторлък, просто нещо ще куца.Накуцва ми мозъчната дейност, защото утре, т.е. днес пак ще е един отвратителен, летен, МОЙ ден.Пак ще се опитам да завъртя цялата вселена около ми, пак няма да успея.Пак ще съм усмихнато - тъжна по моя си начин.Апатия!До мозъка на изхабеното ми аз.